Автоцензурата – има я и ме плаши

Нещо, което винаги ме е притеснявало, е автоцензурата в медиите. Сега вече проблемът ме плаши.

Автоцензурата може и да е хубаво нещо, когато е продиктувана от етични норми и съобразяване с личното пространство на засегнати хора. Знаем обаче, че не заради това я има. Няма нищо по-добро от лоша, крещяща или пошла новина.

Но си е проблем, който  нито е нов, нито пък скоро ще има решение. Даже става по-лошо. Плаши ме обаче сега, защото не само, че лично ме засяга, но започвам и аз да се страхувам, да цензурирам, да не се водя от етика, а по-скоро от загуба на работа. Плаши ме, защото се чудя дали, ако публикувам моето си мнение в моя си блог, после ще има последствия. Плаши ме, защото се замислих дали да публикувам едно мнение (МНЕНИЕ) в рубрика за мнения. Плаши ме, защото не искам да стана нещо, което не съм. Плаши ме, защото е конюнктурно и защото е неправилно да е така.

Медията създава и продава информация, за да се хареса на рекламодатели и аудитория. Медията трябва да е независима, за да може всеки да рекламира и всеки да я чете (няма да се отвличам в понятия като таргет групи или целева аудитория). Продуктът на медията е информацита. Автоцензурата в българския случай е пълна глупост. Нерантабилно е, но като бъркаме межу собственици и рекламодатели е така.

Това с автоцензурата вече ми прилича на надзирател в затвор, който не знае докъде точно са му правомощията и извършва всякакви бруталности, прехвърляйки отговорността върху вишестоящия. Не знаеш къде да спреш да цензурираш, защото ако случайно сбъркаш – край! Затова изменяш информация, предаваш невярно думи и се правиш, че нещо случващо се буквално пред очите ти не съществува.

И за съжаление автоцензурата няма да си отиде скоро. Просто защото на никой няма да му хареса. Малките и самостоятелни, уж независими медии вече почти не съществуват. Диверсификацията е мит. И за съжаление не вярвам, че нещата ще станат по-добре.