А разбрахте ли, че Динко се надъха след Брюксел?

Вчера, 22 март, Брюксел видя това, от което се страхуваше в продължение на четири месеца след атентатите в Париж от 13 ноември миналата година. След терористични атаки на летището „Завантем“ и метрото в европейския квартал в Брюксел загинаха над 30 души и около 200 бяха ранени.

Със сигурност вчера всяка европейска редакция е кипяла от напрежение с многобройните разговори, възклицания, тракане на клавиатури и други съпътстващи действия. Журналистите и особено новинарите са специфично племе. Те се стремят да бъдат по възможност първи в съобщаването на новините, а после да намерят нов ъгъл, за който другите не са се сетили. При отразяването на бедствия и терористични атаки има обаче определени правила, които не винаги се спазват, като ненатрапване на жертвите, които може да са стресирани и да не искат да говорят, или преекспониране на бедствието с надеждата за повече четаемост и гледаемост.

Терористичните атентати от вчера бяха ужасно събитие и нямаше как да не разтърсят за пореден път Европа. Ние чувстваме Брюксел близо, защото за него говорим често, а много от нас имат близки и приятели, работещи там. Широкото медийно отразяване на нападенията беше логично предвид значението на белгийската столица, международния отзвук и фокуса върху нуждата от много добри антитерористични мерки. Живеем в опасен свят, в който тероризмът явно ще присъства.

Това, което някои обаче забравят, е отговорността на журналиста. Журналистът е тук, за да осведомява, за да представя гледни точки, да бъде коректив на властта и да дава на гражданите достъп до информация и платформа за публичност на техните проблеми. Журналистът не е тук, за да плаши, да стресира, да наслагва предразсъдъци и да обслужва популистки цели, защото повече ще се чете/гледа.

На фона на терористичните атаки от Брюксел, които не бяха първите и едва ли ще са последните, се надигнаха, абсолютно очаквано, крайно десните гласове, които обявяват исляма за абсолютно зло, а бежанците за проводник на това зло (с всичките им съпътстващи злини). Крайно либералните също говорят, защитавайки тезата, че всеки сме еднакви и пропускат да изкажат твърдост, затормозени от политическата си коректност.

Всъщност въпросът с тероризма, с ислямизацията и мерките за сигурност в днешния свят е комплексен. Заради това има нужда от комплексно решение и от хора, които могат да видят повече от една гледна точка. Хора, които ще могат да открият повече от една причина за насилието и нейните следствия. В момент на нужда от наистина интелигентен подход, никак не ни трябват праволинейни глупаци, които ще крещят това, което си знаят.

След терористичните нападения гласовете на популизма се надигат. Като правило тези, които проповядват омраза, са по-гласовите, защото крещят повече в телевизионните студиа и по не се свенят да използват груби или нецензурни думи.

Работата на журналиста е да въдвори ред в какафонията от гласове. Трудна работа е това – медиите се борят за зрители, читатели, трафик. Можеш да се отклониш от пътя и после да се кефиш на хилядите лайкове под статия „Динко се надъха да лОви бежанци“. А рекламодателите ще си кажат – „Брей, колко много импресии, явно сте много четаеми, нека рекламираме при вас“.

Вие разбрахте ли, че Динко, станал известен благодарение на журналиста Антон Хекемян, който първоначално го прослави, се „надъхал“ да лови бежанци след атентатите в Брюксел? Ако сте разбрали, значи четете Мартин Карбовски. А Карбовски, надушващ гадната история като хиена, надушваща мърша, няма как да не направи материал с Динко. И после хората, информиращи се във Facebook от знайни и незнайни медии, ще се кажат: „Ба, тези бежанци, виж какво стана в Брюксел“. А след това се надъхват като Динко.

Е, вероятно не мога да виня Карбовски, който смята, че представя невидяната гледна точка. Но отговорността на журналиста не е да надъхва хората (кой подготвен, кой неподготвен) да бият други хора (кои виновни, кои невиновни). Много ми е интересно един Динко как ще се изправи срещу въоръжен терорист с бронежилетка, преминал обучение в Сирия.

Гледните точки трябва да се чуват, но ако прекалим (а ние прекаляваме), то ще започнат да ни управляват праволинейните глупаци, които знаят само едно нещо. И не, не говоря за крайните либерали (те се опитват да гледат надълбоко, макар че им липсва твърдост).

Динко не е решение, но типът „Динко“ е най-гласовит. И хората с мнение по средата май стават по-малко, защото са по-безинтересни и не толкова гледаеми.

Коментарът първоначално е публикуван в Actualno.com.