Архив по месеци: ноември 2013

Заслужаваме си всичко, защото сме агресори

Писна ми от глупави малоумници, които използват още по-големите от тях идиоти, за да печелят неадекватна подкрепа. Писна ми от неадекватно поведение и пребити хора.

Омразата срещу чужденците, особено по-мургавите от тях, прелива. И агресията ще расте още повече. Не се учудвам на наличието на националисти, ксенофоби и други невежи хора сред групата на агресорите. Бясна съм обаче на глупавите политически и полуполитически формации, които се възползват от вълната и абсолютно малоумно се готвят за някакви си избори – сигурни, че са привлекли хилядите „патриоти“ (тук кавичките са задължителни).

Бясна съм на правителството, което става от малоумно, по-малоумно. Няма да говоря за икономическите последствия от управлението на кабинета Орешарски, а за поредното отвличане на внимание. Докато Бюджет 2014 минава почти без обсъждане в парламента, сключваме газови договори с Русия и емитираме дълг за милиони, правителството удобно си решава да отвлече вниманието със „сирийска криза в България“. Чудесна идея! Нека бъдем най-неадекватната държава, която не може да се справи с 10 хиляди човека и освен това ги превръща в престъпници. И защо – за да привлечем всичките хейтъри, ксенофоби и други толкова обичащи родината си българи.

Бясна съм и на медиите, особено на тези, които не застават открито зад кабинета. За да си привлекат внимание, аудитория, лайкове и трафик към сайтовете, те яхнаха вълната на глупавата агресия. И абсолютно логично – няма по-добро от лошата новина. Въпросът е, че не може да ми представяш по този сензационен начин – „убиецът на Вики“ или „намушканата Вики“,  а от съвсем друга  гледна точка „наръганият сириец“, който всъщност е момче на 17 години едва стъпило на наша територия. Не може да се възмущаваш, че не ни искат в Англия, но пък да крещиш „какви са цигани“  белите, руси и образовани сирийци.

Не казвам, че всички от тях са добри или че няма и престъпници. Обаче е вярно – има и много лоши българи. А ние го доказваме все повече и повече. И явно си заслужаваме всичко, което ни се случва.

Да се храниш от държавата и да смяташ, че ти е длъжна

„Как така?! Че нали ние ви плащаме заплатите с нашите данъци!“ – модерно си позволих да контрирам един държавен служител. „Не не е вярно, ние сами си плащаме заплатите с нашите данъци, пък и колко хора си плащат данъците, ти си единица“, каза в отговор примерът за служител в администрацията.

На тази икономическа логика както да отговоря? Не знам сметките как излизат в ума на един държавен служител, но според него изглежда държавната администрация се самоиздържа…с услугите, които предоставя…и от данъците, които плаща?! Това, с извинение, е все едно да ядеш от а**то си и да ти стига.

Но искам да обърна внимание на друго – държавните служители абсолютно вярват, че са господари на положението. Тъжната истина е, че те са, тъй като със закостенелите си разбирания наистина спират развитието…на каквото се сетите. Тук говоря за всичките стъпала по стълбицата. Посочете ми поне един човек от администрацията, който смята, че е длъжен да служи на обществото, което му плаща заплата. Един поне, който смята, че трябва да бъде мил, любезен и бърз в изпълнението на служебните си задължения. Дори и да е имало такива, те задължително биват подобаващо променени от държавната машина. Аз лично не познавам много „добри“ държавни служители, въпреки че сблъсъците ми с държавната администрация не винаги са били неприятни. Според мен обаче приятните се дължат на това, че съм случила на свестен човек или просто на такъв, който ще ти свърши услугата срещу съответния „хонорар“.

Когото говоря за държавни служители, неминуемо ми идва наум, че Ние и Те просто имаме така да се нарече „културни различия„. Всеки, който попадне в тези средни, бива облъчен от все още комунистическия тип на общуване на абсурдно фамилиарничене. Веднага се започва с „ама вие какво ще обичате“, „а вие с какво се занимавате“, а „колегите журналисти, банкери, лекари и прочие са…“. Как Ние и Вие сме колеги, питам аз?! Или „колега“ просто замества „другарю“?!

В държавната администрация цари един подреден хаос, в който страхът да ни си загубиш службицата е властимащ. Некомпетентността е верую. Сигурна съм, че тези които работят в бюрократичните структури, но и разбират какво е положението, тук кимат с утвърждение.

Но ето как и се ражда административната тежест, която по абсолютен начин спъва бизнеса. Редица правителства се опитват да се отърват от нея все едно, че е нещо, като злият змей, който иска да ти открадне принцесата. И все едно, че тя – административната тежест, не е създадена от глупави разпоредби, несъгласувано законодателство и бавно обслужване.

Добра, според мен, е мярката на сегашния МС (и не, не искам му правя реклама) за намаляване на документите в администрацията, като не се искат такива, които вече реално са налични. Това обаче може да бъде само и единствено някакво изтормозено начало. Много по-важни, според мен, са промяна в отношението на държавните служители, по-високи изисквания при подбор на кадрите и наистина малко по-високи заплати, за да могат все пак да се привлекат тези по-добри кадри. А ако трябва, намалете числеността.

Може и да е наивно, но вярвам, че системата може да се промени, ако поне на три нива има хора, които си вършат работата съвестно. И дори да съществуват служители, които зависят от майка си, чичо или братовчеда, то те все пак да успяват да различат Ирак от Иран и знаят, че Кюрдистан все още не е държава. Наивно или не, не знам дали това би могло да стане скоро, защото не само администрацията пропищява от некомпетентни служители. Но все пак нека не повтаряме, че нещата са си такива. Защото ако го правим, то те ще си останат такива.