Архив по месеци: декември 2013

Дядо ми вярва в БСП, но е честен човек

Винаги съм смятала дядо ми за върл комунист, който не признава нищо друго освен БСП. Но и винаги съм смятала дядо ми за трудолюбив, честен и изключително твърдоглав човек. Освен последното другите му личностни качества не ми се връзват с идеята за комунист.

Дядо ми обаче вярва в БСП както другите вярват в Господ и дядо знае, че не е сам. Той вярва, че е издигнат от партията да бъде началник, въпреки че няма висше образование – нищо, че е бил достатъчно кадърен, за да му „дават“ да върши тази работа. Е, дядо ми е бил малко шефче – от тези, които винаги ги има, за да се върши работата, но не и за да се взимат Големите решения. Дядо ми вярва, че в БКП е имало справедливост – нищо, че знае за абсолютната некадърност на някои от „висшите кадри“.

– Аз управлявах цялото предприятие с директори кукли, а после той ми казва: „Аз не съм доволен от теб“. И аз му викам: „Че и аз не съм доволен от теб, един директор като хората не си назначил“, обяснява дядо.

Дядо ми си е казвал мнението, когато е нужно. Мен обаче ме съветва да си мълча, защото „то сега няма работа“. Дядо ми знае, че справедливостта е мъчно нещо и трябва да се бориш, за да си позволиш да бъдеш себе си. Дядо обаче знае, че ти трябват и пари и работа и къща…

Дядо ми е умен човек, но излиза да гласува за БСП всеки път, когато има избори. Нищо, че онзи ден каза „То няма бъдеще никъде, загубих вече вяра във всичко, не знам как ще живеете, те всички са крадци“.

Дядо ми е загубил, спечелил и после пак загубил от нашия си социализъм. Но винаги си е бил горд, че върши работа и че знае как да го направи добре.

Дядо ми ценител на качественото и мрази капитализма. Но си купува пластмасови шкафчета, защото преди е нямало такива.

Дядо ми е на 87 години и все още ходи изправен. Не знам дали аз ще доживея неговата възраст, а дали ще ходя изправена – и духум и телом много не ми се вярва. Искам сега да има повече хора като дядо, само че без вярата в комунизма. А ако я има, то нека да е в неговия комунизъм, където се работи, а хората знаят как да го правят добре.

И телевизията днес

Почти не гледам телевизия. Не ме прави доволна и вече имам твърде много претенции. Снощи обаче, ден преди Бъдни вечер, гледах. В часовия диапазон между 17.30 и 21.00 ч. се опитвах да намеря нещо по нашите канали, което ще ме разведри. Освен американски коледни филми друго нямаше. За да ми стане по-леко просто започнах да попивам положителността на германските телевизии.

Защо нашите медии бълват негативизъм? Ако са положителни, да не би да са по-малко сериозни?

Когато се говори за бизнес, се дават проблемите на един или друг бранш. И това е обяснимо. Този един или друг бранш, или по-скоро неговата асоциация се свързва с журналиста или с медията му и започва да се оплаква: „Ние имаме тези и тези проблеми, предлагаме тези мерки, а ситуацията е тази и тази“. И тук идва журналистът или медията. Правят репортаж (ако са по „Би Ти Ви“, че дори и с патос), пишат новина или „задълбочен анализ“ с различните гледни точки (обикновено две) за проблемите на сектора. И така се ражда сериозната журналистика.

Всъщност създаването на този медиен продукт е доста лесно. Историята си я има, лобито също. Журналистът твърде зает да бъде продуктивен избира по-лесния вариант и рядко търси по-надълбоко за по-другата новина или по-интересната гледна точка. А и има крайни срокове и още метериали за правене…

И така стигаме до абсолютно задължителните репортажи за Коледа и Нова година. Те са свързани с храните (и по трите най-големи национални телевизии гледах какво ме чака на коледната ми трапеза), с намаленията по празниците и с колко хора ще ходят някъде на Нова година. Защото разбира се драгия зрител това най-много го интересува. А нещо друго?

Преди Големия празник аз се разведрявах да гледам един доста ободряващ репортаж по немската ZDF. В него видях как реагират спрени от полицията хора заради това, че не са си изчистили колите от снега. Хората си плащаха 10-те евро глоба, дори се усмихваха и признаваха грешката си пред камерата (разбира се не всички, но пак доста). Този репортаж ме ободри. Беше нещо ново, малко дългичък, но нищо…Всъщност материалът може да е бил крайно обичаен за немската телевизия, но аз не всеки път гледам предколедните им предавания. Обаче това и още няколко ме накараха да си мисля „А колко са положителни хората“. Нашите ме карат да се сдухвам. Особено снощното:  за човек, който е откраднал личността на едно малко момиченце, болно от церебрална парализа, за да изкарва пари от добри хора.

Не казвам, че не трябва да има и такива новини. О не. Те определено трябва да бъдат съобщавани, независимо от времето – предпразнично или празнично. Тъпо е обаче да гледам българска и родна телевизия и да се чувствам все едно, че живея в най-стагнираната икономиката, където всичко не е наред. Защото това не е вярно.

Има и добри новини и те не са свързани с гигантската тиква от село Дулово. Има фирми, в които бизнесът се разширява и служителите са доволни. В нашата корпоративна действителност и зависимост обаче такива новини не се споменават, защото това си е безплатна реклама. Не може така. За да те хвалят се плаща. И точно затова по-добрите новини са свързани с някоя голяма тиква или преборил се с образователната ни действителност ученик на международно състезание.

An ordinary woman

I watched a woman. A woman with soft blond hair, blond eyes and  dark for a Slavic Bulgarian skin. She was beautiful …and so tired.
In the metro we traveled together for a few stops. 
I watched her.
She was interesting – the reason – maybe because I drunk a couple of cups of wine and was just affected by her unusual lethargy… or maybe she was just so interesting because of her typical lethargy of an ordinary Bulgarian woman.
It was devastating – the typical part and also how out of the ordinary the image was. A tired beautiful woman who would have been so much beautiful if she had enough money or happiness.  

sxc.hu