Архив по месеци: декември 2014

Грешките на искащите. Моето ужасно интервю за работа

Мога да кажа, че съм имала доста на брой интервюта за работа. Била съм от страната на търсещия, а и съм представлявала работодателя. Преди няколко години обаче имах доста интересно преживяване или по-точно – странна среща с всезнаещи субекти, които може би щяха да ми предложат второ интервю.

В един студен зимен ден, в който дори имаше лека виелица, се отправих към офис в центъра на София близо до Централната минерална баня. Лесно намерих мястото – беше добре изглеждаща бизнес сграда. Представих се, изчаках както си му редът и влязох в сравнително голяма стая. Срещу мен се изправиха трима души, като всеки ми зададе по един въпрос, почти без да изкача отговора. Първият ме попита как се казвам, вторият кога се пише пълен и кратък член, а третият какво е инфлация. Дори не бях седнала на самотния стол, изправен срещу други три. Очевидна беше липсата на маса.

Честно да кажа, доста се ошашавих. Казах си името, започнах да отговарям на втория въпрос, мислейки си за третия, и съвсем се обърках. След това полетяха питания, касаещи различни аспекти на финансовата и езиковата ми култура. Да си призная, не се справих добре. Все още не се бях размразила от студа, обърках се от бързото темпо на разпита и не успях да отговоря на въпроси, които знам. Опитах се да запазя самообладание, но накрая реагирах по начина, по който реагира изплашено животно в кризисна ситуация: започнах да нападам. Попитах ги защо ме подлагат на толкова агресивно интервю, какво всъщност искат от мен и защо не изчакват поне да осмисля какво ме питат. Отчасти получих отговор на моите въпроси – казаха, че искат да видят какви са знанията ми и как бих реагирала в напрегната ситуация. Тогава този отговор ме задоволи (да не споменавам колко разочарована бях от себе си).

Забравих да кажа, че кандидатствах за стажант-редактор.

Минаха няколко години от тази случка. Сега от позицията на човек, който е работил като стажант в медия, бил е журналист, редактор, че дори и ощастливяван с титлата на главен редактор, мога да кажа, че това интервю беше неадекватно. Аз също много обичам да задавам въпроси, от които могат да се видят конкретни знания на кандидата в дадена област. Никак обаче не харесвам разхвърляността. Беше ясно, че скорострелното задаване на питания от тема в тема има за цел да види какво и колко голямо е самообладанието ми. Така обаче наистина не можеше да се прецени колко знам. Видя се колко съм объркана.  Също така не смятам, че от интервюто можеше да се извлече начинът ми на поведение в реална работна среда. А това май беше една от целите. Досега не ми се е случвало да губя самообладание по време на работа, но съм изпадала в моменти, когато не знам какво да правя. В повечето случаи човек намира изход, защото знае, че всичко е истинско и няма друг начин освен да го направи. Не знам кое интервю, било то и социален експеримент, може да представи всички ситуации, с които се сблъскваме по време на работа.

Според мен всеки работодател се надява да намери най-симпатичния кандидат, с най-адекватния опит и по случайност – най-добре справилия се на тестовете за интелигентност (тук HR-ите трябва да кажат). За себе си все още не успявам да преценя какво искаше да покаже интервюто, през което минах. Или кого искаха да намерят. Ясно е, че на интервюиращите ме хора им трябваше някой толкова добър, колкото са самите те. Бяха избрали метод, чрез който да видят кой има и психиката, която според тях е подходяща. Надявам се да са намерили тези, които търсят. Мен обаче интервюто ме накара да се чувствам много глупава и неадекватна спрямо реалността на пазара на труда. Добре, че после ме взеха на друго място като стажант-редактор.

Запазвам си правото да кажа, че не съм специалист по човешки ресурси и че всичко гореописано може да е било напълно адекватен метод за изпитване на кандидата.

Текстът е публикуван в TrueStory.bg.

Как да помогнем на старите? Пенсионерските клубове не са решение

Дами и господа, нека помислим за старите хора! Нека погледнем малко по-далече от хладилника на лизинг и малко по-напред от почивката през лятото. Нека помислим за момента, когато остареем и ще ни трябва подкрепа. Нека създадем алтернатива за старите хора, нека им помогнем!

Или поне така звучи призивът, когато ентусиазирани млади искат да помогнат на по-старите си съграждани. Те създават клубове по интереси, организират събития за възрастни, понякога ходят по домовете да помагат. Всичко има една добра и краткотрайна полза.

Не, не искам да омаловажавам ентусиазма и труда на тези, които искат да помогнат. За мен наличието на състрадание е важна част от прогреса на едно общество. Не знам обаче дали когато се започват подобни инициативи някой пита старите болни самотни и не толкова болни и самотни хора какво желаят. Когато се започва инициатива в някаква общност, най-редно е да се питат нейните членове какво искат по същия начин, както се прави маркетингово проучване за нов продукт. Да, съгласна, ентусиазмът и в двата случая е важен.

Клубовете по интереси или пенсионерските такива са страхотно нещо за хора, които нямат какво да правят и чувстват, че могат да намерят една или две сродни души там. Смятам обаче, че тези клубове са някъде в горните етажи на пирамидата на Маслоу. Когато един възрастен болен човек няма пари да си купи лекарството за месеца и мисли за дървата през зимата едва ли това би му помогнало кой знае колко много. Раздумката с приятели е важна за всеки. Когато обаче те болят краката или просто не ти се занимава, едва ли ще искаш да отидеш в клуб да се сприятеляваш, да трябва да се опитваш да забравиш, че те боли и че имаш да биеш целия този път обратно до вкъщи.

Добре, да си представим друг вариант. Нашият стар пенсионер има пари както за лекарства, така и да смени дограмата в стаята. Той пак може да не иска да ходи в пенсионерския клуб, защото може би смята, че на 80 години не се налага тепърва да се сприятелява с хора. Пък и ако живееш в една общност, в който и да е град, не е ли редно вече горе-долу да познаваш с кого вероятно ще се разбереш. Все пак за едни примерно 20 години на едно място ти знаеш хората около себе си, че и клюките за тях.

И нека не подценяваме старите хора. Никой не е казал, че като си стар трябва да си глупав. Едно малко развлечение няма да накара човек да забрави проблемите си. Човек не се откъсва лесно от мисълта за разклатеното си здраве или за това, че има спестявания колкото за погребение. Казват, че възрастните оглупяват като деца, но не мисля, че всеки толкова бързо губи интелекта и бързината на мисълта си. Ако благородната социална инициатива включва супа и неангажиращ разговор за половин час, старият човек най-вероятно ще предпочете супата и може да откаже разговора. Не казвам, че това е за всеки и всеки път. Понякога може и да си поговорите.

Старите хора най-често мрънкат, защото има от какво да са недоволни. Нека посоча вечно повтаряната причина за всеки наш проблем – ние живеем в една ужасно несоциална държава, която не осигурява долните нива на пирамидата на Маслоу. Точно затова не смятам, че  клубовете по интереси биха дали дори една краткотрайна утеха за самотата на възрастния член на обществото ни. Той се чувства самотен и отритнат от нас и поради други базови причини. В нашето болно общество възрастният човек първо трябва да мисли за непосилно скъпите лекарства, за пропускащите и тази зима обувки, за тока, студа навън и т.н. Няма значение дали си на 20 или на 70 години, всеки би бил доволен да може да си позволи поне толкова, колкото съседа. Или поне да има сигурността, че ако нещо се случи, няма да има нужда да се моли за помощ или да чака социалната инициатива.

Добри хора винаги ще се намерят, дори да са малко. Социалните инициативи са чудесни и ги подкрепям. Те могат да предлагат супа до дума и приятен разговор в удобно за стария човек време. Съгласна съм. За съжаление обаче не смятам, че това е решение. Не казвам, че знам как да се разреши, но проблемът е по-кардинален.

А някои пенсионери са добре. Надявам се разглеждам просто хейтърската гледна точка.

Текстът е публикуван в TrueStory.bg.