Архив по месеци: май 2015

Забравихме войните и не знаем историята

Днес се навършват 70 години от края на най-кървавия конфликт в историята. Втората световна война убива милиони и разрушава страни. Впоследствие тя разделя Европа на източна и западна част, като те все пак не влизат в открит въоръжен сблъсък помежду си през цялото това време. Континентът дълго помни ужасите на Втората световна война и не иска да ги повтаря.

Сега обаче е друго. За 70 години поколенията са се сменили и на нас, европейците, войната тук ни се струва невъзможна. Континентът е safe heaven (англ. букв. – убежище, сигурно място) от тази гледна точка. Дори Украйна е нереална. Моята баба, която ще навърши 81 години, помни единствено как е чакала баща си да се върне от фронта. Тогава е била на 10 години.

Европа в момента отново е разединена, защото паметта на обществата е слаба. Историята знае, че винаги е имало времена на примирие, които са траяли с десетилетия, и неизбежно след тях са избухвали конфликти. Поколенията сега са забравили войната и солидарността между нациите отново изчезва. Не говоря само за Европейския съюз, Европа е мястото и на Русия, Украйна и Армения.

Европейският съюз днес отбеляза Деня на Европа, а Русия – Деня на победата. Германският Бундестаг заяви, че на 9 май Германия е била „освободена“ от нацизма и отново поиска прошка. Същевременно Русия показва сила, мощ и нов танк. Посланикът на Москва у нас коментира в интервю за БГНЕС, че Европа нямаше да е толкова просперираща, ако не беше руският войник. Разглеждането на историята, както винаги, зависи от политическите събития в настоящето. Вчера в България говорихме за историята и как тя трябва да има обективен прочит. Неадекватните хора от „Атака“ не знам коя история четат и защо точно те се борят срещу фашизма, но както и да е… Росен Плевнелиев заяви, че фашизмът и комунизмът са двете лица на една монета. Радан Кънев не поиска да се отдава почит на Съветската армия, защото тя е извършвала репресии в Източна Германия и Унгария. Добре, че ние сме ги приели с отворени обятия…

Проблемът на България е, че ние не познаваме историята си заради дългите години на изопачаване по време на комунистическия режим. Баща ми и аз сме учили различна история. Проблемът ни е, че спорът за това кога е било по-добре, кой ни е освободил, ние на Изток или на Запад сме, започва още в семействата. Причинно-следствените връзки са непознато понятие, търсенето на националния интерес – още повече. Какво остава за парламента… Дядовците и бабите обичат старото време на комунизма, бащите и майките мразят прехода, децата гледат с надежда към Европа. Нормално е поколенията да имат различни гледни точки, не е нормално обаче да са учили съвсем различна история. Това е и една от причините за липсата ни на разбиране за това към коя част на Европа принадлежим. Та ние чак сега се сещаме, че България е на Балканите и че би трябвало да има най-силна връзка със съседите си (дори с Румъния)…

Всъщност как да намерим мястото си в Европа, когато не знаем и имаме изопачена представа за това какво е било мястото ни преди 70 години.

Мнението първоначално е публикувано в TrueStory.bg.

„Пуканки“на Блатечки – час откъсване от бремето на нормалния живот

Миналата седмица ходих на театър – похвално само по себе си, като се вземе предвид, че последната половин година не намирах време за тази културна дейност. Гледахме „Пуканки“, по семейно… И се смяхме доста, макар че постановката по-скоро резултира в тъжна равносметка за битуването в настоящата действителност… Но нека започна отначало…

„Пуканки“ може да се гледа в театър „Открита сцена“ в София. Режисьор еАсен Блатечки, който играе и една от главните роли в спектакъла. Участват още Милена Маркова (Маца), Стефан Иванов, Невена Бозукова, Александър Александров, Яна Маринова и Снежана Макавеева. Автор на пиесата е англичанинът Бен Елтън, като тя е адаптирана по едноименния му роман. Книгата излиза още през 1996 г. Творбата на Елтън е типична за духа в средата на 90-те години на миналия век и споделя теми с редица филми от това време, включително „Убийци по рождение“ и „Криминале“.

В пиесата „Пуканки“ се разказва за известния режисьор Брус Деламитри (в ролята Стефан Иванов). Той е типичен представител на богатия развратен Холивуд. Деламитри прави филми, които всички гледат, но никой не понася. Уейн (Асен Блатечки) и гаджето му Скаут (Милена Маркова) са убийци, но не наемни, както пишат в някои представяния на постановката. Двамата убиват за удоволствие, или както те казват: защото много се кефят („а как само кръв се пръска“). Връзката между известния холивудски режисьор и двамата луди е особена.

Пиесата определено е забавна. Поне аз се смях с глас. Това обаче не значи, че не е сериозна. Постановката засяга важна тема за американското общество и по-конкретно нуждата му от реалити формати. Да не забравяме, че този проблем е разглеждан в романи от „1984“ до „Игрите на глада“. Първоначално зрителят остава с впечатлението, че ще си говорим просто за пагубното влияние на Холивуд върху обществото. Впоследствие ни става ясно, че фокусът е друг – обществото е това, което е създало „чудовището“ в лицето на съвременната телевизия – нуждата й от рейтинг на цената на всичко и човешкия живот като игра.

„Пуканки“ засяга не една тема и определено дава интересен поглед върху действителността, която, за разлика от 90-те години на XX век, вече ни е позната и на нас. Асен Блатечки и Маца играят в типичния си стил, но определено пресъздават чудесно героите си. Особено ми хареса начинът, по-който е избран изказът на Уейн и Скаунт – пошъл и жаргонен, обаче побългарен, за да представи в пълнота от кой точно слой идват героите. Стефан Иванов играе чудесно в ролята на Деламитри.

Пиесата освен всичко останало е дълга само час и половина. Така „Пуканки“ се превръща в прекрасна възможност да си починете и да се откъснете от бремето на нормалния живот за кратко.

Статията първоначално е публикувана в TrueStory.bg.