Всички публикации от barzilska

Да го чакаме ли гражданското общество да спаси БНР?

Журналистите Българско национално радио (БНР) протестират срещу значителните съкращения на допълнителните възнаграждения над основната им заплата. В началото на тази година държавата намали бюджета на Националното радио с 10%. В следствие на това на част от служителите авторските хонорари ще бъдат намалени с 43%, заявиха от националното радио. Няма пари, обясняват от ръководството в лицето на изпълнителния директор Радослав Янкулов.

Слушам БНР, когато отивам на работа. Много ми допада начинът, по който представят новините си и професионалността на водене на диалог с госта в студиото (не като плямпането в телевизиите). Харесва ми как се отразяват събития и факта, че в повечето случаи журналистите са много добре запознати с темата. За мен БНР определено изпълнява обществената си роля.

Смятам обаче, че техният протест не намира достатъчно гласност. Вероятно е логично на фона на изтеклите списъци с посетителите на Цветан Василев, промените в Конституцията и прочие неща. Но как така всички се обърнахме към TV7 и дори се заговори за потъпкване на свободата на словото, а тук не. Да, и в двата случая сравнението с ограничаването на свободата на медиите е нелогично, но при телевизията присъстваше на дневен ред. При БНР обаче подсмихване не трябва да има.А имаме ли контрапротест в БНР? Дори да има различни мнения, не може да се говори за контрапротест, контраподписка или котранещо си. Не просто БНР, а цялото общество би трябвало да защити работата на обществото радио.

И тук имаме два проблема – парите и гражданското общество. Парите са особено голяма мотивация при изпълняване на служебните задължения (питайте хората в TV7). Това е съвсем нормално и няма за какво да се мусим, че хората протестират. Ако имаше и работещ синдикат на медиите – още по-добре. Проблемът е, че общественото радио зависи твърде много от парите от бюджета и няма други канали за набиране на средства. Както казах, аз слушам БНР всеки ден. Ами може да имаме една сметка, където гражданите да дават дарения за радиото. Ако са доволни от медийния продукт и искат да продължат да го ползват, няма да е трудно хората да дадат някой лев.

Обаче по тази точка се сблъскваме с проблема с развитието на гражданското общество у нас, както и инициативността на самата медия. Опредено смятам, че в България гражданите стават все по-активни. Все още обаче сме назад и не знам колко пари ще се съберат за такава големи продукции каквито са „Хоризонт” и „Хрито Ботев”. Добре, че Биволъ е сайт. Трябва и самото БНР да започне да гледа по-прагматично на ситуацията, а не само да чака парите от държавния бюджет. Най-вече, за да изпълнява обществената си роля. А всички знаем какво става, когато имаш само един гръб, който да може да се обърне срещу теб.

Мнението първоначално е публикувано в Actualno.com.

Забравихме войните и не знаем историята

Днес се навършват 70 години от края на най-кървавия конфликт в историята. Втората световна война убива милиони и разрушава страни. Впоследствие тя разделя Европа на източна и западна част, като те все пак не влизат в открит въоръжен сблъсък помежду си през цялото това време. Континентът дълго помни ужасите на Втората световна война и не иска да ги повтаря.

Сега обаче е друго. За 70 години поколенията са се сменили и на нас, европейците, войната тук ни се струва невъзможна. Континентът е safe heaven (англ. букв. – убежище, сигурно място) от тази гледна точка. Дори Украйна е нереална. Моята баба, която ще навърши 81 години, помни единствено как е чакала баща си да се върне от фронта. Тогава е била на 10 години.

Европа в момента отново е разединена, защото паметта на обществата е слаба. Историята знае, че винаги е имало времена на примирие, които са траяли с десетилетия, и неизбежно след тях са избухвали конфликти. Поколенията сега са забравили войната и солидарността между нациите отново изчезва. Не говоря само за Европейския съюз, Европа е мястото и на Русия, Украйна и Армения.

Европейският съюз днес отбеляза Деня на Европа, а Русия – Деня на победата. Германският Бундестаг заяви, че на 9 май Германия е била „освободена“ от нацизма и отново поиска прошка. Същевременно Русия показва сила, мощ и нов танк. Посланикът на Москва у нас коментира в интервю за БГНЕС, че Европа нямаше да е толкова просперираща, ако не беше руският войник. Разглеждането на историята, както винаги, зависи от политическите събития в настоящето. Вчера в България говорихме за историята и как тя трябва да има обективен прочит. Неадекватните хора от „Атака“ не знам коя история четат и защо точно те се борят срещу фашизма, но както и да е… Росен Плевнелиев заяви, че фашизмът и комунизмът са двете лица на една монета. Радан Кънев не поиска да се отдава почит на Съветската армия, защото тя е извършвала репресии в Източна Германия и Унгария. Добре, че ние сме ги приели с отворени обятия…

Проблемът на България е, че ние не познаваме историята си заради дългите години на изопачаване по време на комунистическия режим. Баща ми и аз сме учили различна история. Проблемът ни е, че спорът за това кога е било по-добре, кой ни е освободил, ние на Изток или на Запад сме, започва още в семействата. Причинно-следствените връзки са непознато понятие, търсенето на националния интерес – още повече. Какво остава за парламента… Дядовците и бабите обичат старото време на комунизма, бащите и майките мразят прехода, децата гледат с надежда към Европа. Нормално е поколенията да имат различни гледни точки, не е нормално обаче да са учили съвсем различна история. Това е и една от причините за липсата ни на разбиране за това към коя част на Европа принадлежим. Та ние чак сега се сещаме, че България е на Балканите и че би трябвало да има най-силна връзка със съседите си (дори с Румъния)…

Всъщност как да намерим мястото си в Европа, когато не знаем и имаме изопачена представа за това какво е било мястото ни преди 70 години.

Мнението първоначално е публикувано в TrueStory.bg.

„Пуканки“на Блатечки – час откъсване от бремето на нормалния живот

Миналата седмица ходих на театър – похвално само по себе си, като се вземе предвид, че последната половин година не намирах време за тази културна дейност. Гледахме „Пуканки“, по семейно… И се смяхме доста, макар че постановката по-скоро резултира в тъжна равносметка за битуването в настоящата действителност… Но нека започна отначало…

„Пуканки“ може да се гледа в театър „Открита сцена“ в София. Режисьор еАсен Блатечки, който играе и една от главните роли в спектакъла. Участват още Милена Маркова (Маца), Стефан Иванов, Невена Бозукова, Александър Александров, Яна Маринова и Снежана Макавеева. Автор на пиесата е англичанинът Бен Елтън, като тя е адаптирана по едноименния му роман. Книгата излиза още през 1996 г. Творбата на Елтън е типична за духа в средата на 90-те години на миналия век и споделя теми с редица филми от това време, включително „Убийци по рождение“ и „Криминале“.

В пиесата „Пуканки“ се разказва за известния режисьор Брус Деламитри (в ролята Стефан Иванов). Той е типичен представител на богатия развратен Холивуд. Деламитри прави филми, които всички гледат, но никой не понася. Уейн (Асен Блатечки) и гаджето му Скаут (Милена Маркова) са убийци, но не наемни, както пишат в някои представяния на постановката. Двамата убиват за удоволствие, или както те казват: защото много се кефят („а как само кръв се пръска“). Връзката между известния холивудски режисьор и двамата луди е особена.

Пиесата определено е забавна. Поне аз се смях с глас. Това обаче не значи, че не е сериозна. Постановката засяга важна тема за американското общество и по-конкретно нуждата му от реалити формати. Да не забравяме, че този проблем е разглеждан в романи от „1984“ до „Игрите на глада“. Първоначално зрителят остава с впечатлението, че ще си говорим просто за пагубното влияние на Холивуд върху обществото. Впоследствие ни става ясно, че фокусът е друг – обществото е това, което е създало „чудовището“ в лицето на съвременната телевизия – нуждата й от рейтинг на цената на всичко и човешкия живот като игра.

„Пуканки“ засяга не една тема и определено дава интересен поглед върху действителността, която, за разлика от 90-те години на XX век, вече ни е позната и на нас. Асен Блатечки и Маца играят в типичния си стил, но определено пресъздават чудесно героите си. Особено ми хареса начинът, по-който е избран изказът на Уейн и Скаунт – пошъл и жаргонен, обаче побългарен, за да представи в пълнота от кой точно слой идват героите. Стефан Иванов играе чудесно в ролята на Деламитри.

Пиесата освен всичко останало е дълга само час и половина. Така „Пуканки“ се превръща в прекрасна възможност да си починете и да се откъснете от бремето на нормалния живот за кратко.

Статията първоначално е публикувана в TrueStory.bg.