Всички публикации от barzilska

Ние ще претръпнем, а терористите ще загубят нещо важно

След терористичните атаки в Париж и Брюксел медиите, включително и българските, бяха обвинени, че не обръщат еднакво внимание на нападенията в европейските столици, както на тези в Бейрут, Анкара или Лагос. Медиите и хората, които бяха Je suis Charlie, но не бяха Je suis Ankara, бяха наречени лицемерни.

Закон на журналистиката е, че колкото по-близо се усеща някакво събитие, толкова по-отразено е то. Писала съм го не веднъж, както след атентатите в редакцията на „Шарли Ебдо“, така и след отвличането на около 200 момичета от „Боко Харам“ в Нигерия. Винаги е ужасно, но не винаги получава еднакво внимание. И това е логично, говорим за близост, говорим и за възприятия. Брюксел чувстваме близо, Лондон, Белград… Малайзия не толкова. Трябва ли да се чувстваме виновни за това?

Идеята на терора е да всява страх и да разклаща чувството за безопасност. Терористите плашат гостите на Турция и ще нанесат големи вреди на туристическата индустрия в страната тази година. В Египет беше същото. Терористите развалят общества и подкопават официалната власт. Разбира се, те печелят от това.

Париж и Брюксел се възприемат за центъра на Европа. Кой не мечтае да отиде в Париж? В колко филма и книги френската столица е описвана като мечтан или поне много интересен град? Брюксел е столицата на ЕС – там живеят наши познати, там се срещат управляващите на всички държави в ЕС. Когато нещо ужасно, като терористичен атентат, се случи в тези градове, шокът е обясним, както и неговото отразяване.

Всъщност фактът, че сме шокирани, показва, че ние чувстваме, че живеем в един достатъчно сигурен свят. Може да ни се случи да загинем в самолетна или автомобилна катастрофа. Европа обаче забрави войните, а масовите прояви на тероризъм от непознатия Далечен Изток се усещат като нещо плашещо, но ново.

Не казвам, че медиите трябва да подпомагат нападенията с наслагването на чувство за страх и да преекспонират всекидневно колко много сме заплашени. Но смятам, че дори и това да стане, то сигурно ще отмине. Ние ще претръпнем.
Не искам да живеем в свят, в който терористичните атаки са нещо нормално, а рисковете вече да с един повече – автомобилна или самолетна катастрофа, или атентат. Ако обаче това стане и тероризмът е новото нормално, то Европа ще претръпне, а терористите ще загубят основно средство за пропагандиране на идеите и управление на целите си.

При отразяване от страна на медиите значение също има повтаряемостта на събития. Когато се случва по-често, то шокиращите новини биват замествани от тези, които обобщават, анализират и търсят причините. И хората гледат по-малко… Защото е поредната катастрофа, а тогава си казваш: „Дано да няма близък загинал“. Да, лицемерно е, да, ужасно и нечестно е. Но такава е психиката на хората. Това може и да е загубата за терористите. Ние вече няма да се впечатляваме толкова.

Коментарът първоначално е публикуван в Actualno.com.

А разбрахте ли, че Динко се надъха след Брюксел?

Вчера, 22 март, Брюксел видя това, от което се страхуваше в продължение на четири месеца след атентатите в Париж от 13 ноември миналата година. След терористични атаки на летището „Завантем“ и метрото в европейския квартал в Брюксел загинаха над 30 души и около 200 бяха ранени.

Със сигурност вчера всяка европейска редакция е кипяла от напрежение с многобройните разговори, възклицания, тракане на клавиатури и други съпътстващи действия. Журналистите и особено новинарите са специфично племе. Те се стремят да бъдат по възможност първи в съобщаването на новините, а после да намерят нов ъгъл, за който другите не са се сетили. При отразяването на бедствия и терористични атаки има обаче определени правила, които не винаги се спазват, като ненатрапване на жертвите, които може да са стресирани и да не искат да говорят, или преекспониране на бедствието с надеждата за повече четаемост и гледаемост.

Терористичните атентати от вчера бяха ужасно събитие и нямаше как да не разтърсят за пореден път Европа. Ние чувстваме Брюксел близо, защото за него говорим често, а много от нас имат близки и приятели, работещи там. Широкото медийно отразяване на нападенията беше логично предвид значението на белгийската столица, международния отзвук и фокуса върху нуждата от много добри антитерористични мерки. Живеем в опасен свят, в който тероризмът явно ще присъства.

Това, което някои обаче забравят, е отговорността на журналиста. Журналистът е тук, за да осведомява, за да представя гледни точки, да бъде коректив на властта и да дава на гражданите достъп до информация и платформа за публичност на техните проблеми. Журналистът не е тук, за да плаши, да стресира, да наслагва предразсъдъци и да обслужва популистки цели, защото повече ще се чете/гледа.

На фона на терористичните атаки от Брюксел, които не бяха първите и едва ли ще са последните, се надигнаха, абсолютно очаквано, крайно десните гласове, които обявяват исляма за абсолютно зло, а бежанците за проводник на това зло (с всичките им съпътстващи злини). Крайно либералните също говорят, защитавайки тезата, че всеки сме еднакви и пропускат да изкажат твърдост, затормозени от политическата си коректност.

Всъщност въпросът с тероризма, с ислямизацията и мерките за сигурност в днешния свят е комплексен. Заради това има нужда от комплексно решение и от хора, които могат да видят повече от една гледна точка. Хора, които ще могат да открият повече от една причина за насилието и нейните следствия. В момент на нужда от наистина интелигентен подход, никак не ни трябват праволинейни глупаци, които ще крещят това, което си знаят.

След терористичните нападения гласовете на популизма се надигат. Като правило тези, които проповядват омраза, са по-гласовите, защото крещят повече в телевизионните студиа и по не се свенят да използват груби или нецензурни думи.

Работата на журналиста е да въдвори ред в какафонията от гласове. Трудна работа е това – медиите се борят за зрители, читатели, трафик. Можеш да се отклониш от пътя и после да се кефиш на хилядите лайкове под статия „Динко се надъха да лОви бежанци“. А рекламодателите ще си кажат – „Брей, колко много импресии, явно сте много четаеми, нека рекламираме при вас“.

Вие разбрахте ли, че Динко, станал известен благодарение на журналиста Антон Хекемян, който първоначално го прослави, се „надъхал“ да лови бежанци след атентатите в Брюксел? Ако сте разбрали, значи четете Мартин Карбовски. А Карбовски, надушващ гадната история като хиена, надушваща мърша, няма как да не направи материал с Динко. И после хората, информиращи се във Facebook от знайни и незнайни медии, ще се кажат: „Ба, тези бежанци, виж какво стана в Брюксел“. А след това се надъхват като Динко.

Е, вероятно не мога да виня Карбовски, който смята, че представя невидяната гледна точка. Но отговорността на журналиста не е да надъхва хората (кой подготвен, кой неподготвен) да бият други хора (кои виновни, кои невиновни). Много ми е интересно един Динко как ще се изправи срещу въоръжен терорист с бронежилетка, преминал обучение в Сирия.

Гледните точки трябва да се чуват, но ако прекалим (а ние прекаляваме), то ще започнат да ни управляват праволинейните глупаци, които знаят само едно нещо. И не, не говоря за крайните либерали (те се опитват да гледат надълбоко, макар че им липсва твърдост).

Динко не е решение, но типът „Динко“ е най-гласовит. И хората с мнение по средата май стават по-малко, защото са по-безинтересни и не толкова гледаеми.

Коментарът първоначално е публикуван в Actualno.com.

2 млрд. евро ли струва стабилността?

Тази седмица България задлъжня с 2 млрд. евро. Това не е малко – някъде около 4,5% от брутния вътрешен продукт на страната за миналата година. Новината мина почти незабелязана в публичното пространство. Споменахме го, когато Министерството на финансите изпрати информация, че е продало двете емисии облигации за общо 1,994 млрд. евро, и го споменахме в някой-друг постен коментар, че емисиите били продадени при много изгодни лихви.
Освен в специализираните предавания и медии новината за новия значителен за икономиката ни дълг не получи, например, нужното внимание в редовните телевизионни емисии. А, знаем, че те се гледат повече. Тази седмица пак се занимавахме с боя на пътя. Не казвам, че не трябва се възмутим от него, това е страшният битовизъм на безнаказаното общество, в което живеем. Нека обаче обърнем внимание и на нещо, което ще е важно за нашите деца… доколкото останат.

Факт е, че новите емисии облигации за 1,144 млрд. евро и 850 млн. евро са продадени при наистина изгодни доходности Това и казаха мениджърите на емисията и финансовото ведомство. Те заявиха, че са решили да се възползват от „благоприятните пазарни условия“ след решението за количествени улеснения от Европейската централна банка (ЕЦБ) този месец и взели бързо решение за осъществяване на трансакцията. Всичко точно.

Този дълг обаче едва ли ще доведе до икономически растеж, а средствата няма да се използват за стимулиращи растежа политики.

В отговор на въпрос от депутата Мариана Тодорова от АБВ финансовият министър Владислав Горанов обяснява, че дългът от 2 млрд. евро ще се използва за покриване на бюджетния дефицит и за изплащане на стар дълг. Освен това парите могат да отидат за заделянето на резерв, който да послужи при необходимост след оценка на активите на банките. Конкретно за последното става дума за предоставяне на извънредна публична финансова подкрепа по Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници.

Дългът е по-евтиният финансов ресурс от собствените средства и умното балансиране между двата източника създава успешни инвестиционни проекти. При равни други условия е добре, че държавата е взела заем при изгодни условия.

Държавата обаче е различно от частно предприятие. Държавата сме ние. Точно и заради това спокойно може да напишем в заглавие „Взехме заем от 2 млрд. евро“. Взехме го и ние ще го плащаме. Затова ни трябва конкурентна хубавичка икономика.

Същевременно в Европа от доста време живеем в дефлационна среда и всички се страхуват от нея. По принцип не би трябвало дефлацията да е лошо нещо. За задлъжнелите икономики обаче е.

Когато имаш растеж, имаш и инфлация и всички се радват. Когато обаче финансираш икономиката си най-вече с дълг (САЩ, Япония), растежът ти е задължителен. Не е лошо и икономиката да расте по-бързо от задлъжнялостта. Инфлацията помага, защото намалява цената на дълга. При дефлация плащаш повече.

Нашата икономика, макар и отчела ръст от 3% за миналата година, се крепи най-вече на еврофинансиране. А сега взимаме заем, който няма да се използва дори за социални мерки, а за покриване на стари кредити и може би за преструктуриране на банкови активи.

Тук вече идва и другият въпрос: Колко зле ще се окажат резултатите от прегледа на качеството на банковите активи? Преди време писах, че може спокойно да сме предубедени към оценката на банковата система, защото регулаторите не доказаха, че могат да предотвратят нещо толкова грандиозно като фалита на КТБ. Вчера председателят на УС на Райфайзенбанк (България) Оливер Рьогл заяви, че прозрачността на резултатите ще зависи това дали са открити малко или много проблеми. Това ще зависи от БНБ и навежда на мисълта, че ако има много проблеми, това няма да се разбере.

В момента сме взели 2 млрд. евро и в края на година, когато може и да се наложи голяма част от тези пари да се използват за преструктурирането на някоя проблемна банка, Владислав Горанов сигурно ще се потупа по рамото за предотвратения пореден крах в банковата сфера. И ние пак ще бъдем стабилни.

Въпросът е, че стабилността е хубаво нещо. Ако пак стане казус като КТБ, всички инвеститори – и наши, и чужди, биха избягали от страната, защото ние наистина няма да изглеждаме сигурна дестинация за инвестиране. И това на фона на геополитическата обстановка. Да, пълната прозрачност и разкриване на проблемната банка или банки може да е лошо и да създаде паника. И тук се отваря принципният въпрос не само за България, но и за всички настоящи икономики. Трябва ли за пореден път гражданите да спасяват големите бизнеси, които не могат достатъчно добре да се управляват? Не трябва ли носещите отговорност за лошото управление да понесат последствията? Трябва ли да взимаме заем, макар и изгоден, във все още дефлационна среда и то заем, който няма да се използва за растеж? Струва ли си за постигане на стабилност? По-лошо ли ще стане или по-честно, или и двете?

Гледната точка първоначално е публикувана в Actualno.com.