Архив за етикет: работа

Нека увеличим минималната заплата и забравим за бедния бизнес

Работодатели и синдикати отново ще обсъждат размера на минималната работна заплата (МРЗ) в Националния съвет за тристранно сътрудничество. Върховният административен съд отмени миналата седмица решението на Министерски съвет за вдигане на заплатата на 360 лв. заради това, че увеличението не е било обсъждано в Тристранката. Това, както работодателите се опасяват, въобще не значи, че нарастването няма да се случи. Предвидено е МРЗ да се вдигне още веднъж през тази година – на 380 лв. презюни.

Слушайки Йоанис Партениотис от КТ „Подкрепа“ тази сутрин по БНР, отново се възхитих от начина на говорене на синдикалистите. Те коментират едно такова… по донкихотовски, защитават малкия човек, мислят за бедния българин. Партениотис заяви, че работодателите все викали срещу увеличението, ама голямо чудо не е станало с ръста от 20 лева. „При увеличаване на минималната заплата с 20 лева от 1 юли, българинът, получаващ минимална заплата, ще взема 297 лева – с 11 лева и стотинки над прага на бедност“, твърдо заяви синдикалистът, уповавайки се на вярната статистика и усреднения българин.

А синдикатите случайно да знаят, че и бизнесът е за хора?

Разбира се, че не и не им пука. Приемам увеличаване на минималната заплата по сектори, където има големи производства, да кажем – експлоатиране на работната сила, и е нужна борба срещу големите гадни корпорации. Защо обаче синдикатите с преекспонираните им искания за национална справедливост слагат допълнително бреме върху едва кретащия бизнес у нас? Една малка фирмичка с двама души персонал плюс управителя сега ще трябва да плаща още по-големи данъци и осигуровки, а всички знаем колко цветущо печелят малките фирми в България. Разходите им обаче ще се увеличат и то не със статистическите 20 лева. Не било голяма работа, казват, ама друг път.

Бизнесът в България със зъби и нокти се опитва да оцелее. Не всички фирми обаче членуват в работодателски организации, които да представят техните интереси, или самите те са достатъчно силни или безстрашни. Дори обаче и да членуват в браншови асоциации, политически решения в тяхна полза се случват най-честно след дълга и мъчителна война и много медийно внимание.

Ето, например, миналата седмицата веригата за дюнери „Аладин фуудс“ разбуни духовете с обвинения за корупция срещу служители на Агенцията по храните. За щастие, тъй като „Аладин фуудс“ са големи и явно са си го поставили като кауза в стил освободително движение, успяха да доведат до уволнението на шефа на агенцията Пламен Моллов. Браво! От фирмата казаха, че няма да спрат докато корупцията не се изкорени… поне в БАБХ, поне за техния бранш. Тук обаче не говорим за освободителна война, тук говорим просто за невъзможността на фирмите да правят бизнес заради корумпирани чиновници и всякакви политически интереси. Сега колко добре ще се отрази едно увеличаване на разходите заради минималната работна заплата?Друг пресен пример – гледах също тази сутрин по bTV репортаж за тазгодишните наводнения в Мездра. Една ферма за калифорнийски червеи губи производството си, като собствениците обвиняват липсата на мерки от страна на общината. Хората са инвестирали около 50 000 лв. Нямат застраховка, защото работят в среда с висок риск. Поне да имаха нормални условия за бизнес, но нали в Мездра всяка година има наводнения – кой ги кара там да си правят бизнеса.

Въобще няма да се спирам на икономическите предпоставки за пълната отмяна на минималната работна заплата. Синдикалистите кога пък се вслушвали в подобен довод или предлагали нещо вследствие на пълни икономически анализи. Все пак те мислят за бедния българин, а не за бедния бизнес.

Мнението първоначално е публикувано в Actualno.com.

Грешките на искащите. Моето ужасно интервю за работа

Мога да кажа, че съм имала доста на брой интервюта за работа. Била съм от страната на търсещия, а и съм представлявала работодателя. Преди няколко години обаче имах доста интересно преживяване или по-точно – странна среща с всезнаещи субекти, които може би щяха да ми предложат второ интервю.

В един студен зимен ден, в който дори имаше лека виелица, се отправих към офис в центъра на София близо до Централната минерална баня. Лесно намерих мястото – беше добре изглеждаща бизнес сграда. Представих се, изчаках както си му редът и влязох в сравнително голяма стая. Срещу мен се изправиха трима души, като всеки ми зададе по един въпрос, почти без да изкача отговора. Първият ме попита как се казвам, вторият кога се пише пълен и кратък член, а третият какво е инфлация. Дори не бях седнала на самотния стол, изправен срещу други три. Очевидна беше липсата на маса.

Честно да кажа, доста се ошашавих. Казах си името, започнах да отговарям на втория въпрос, мислейки си за третия, и съвсем се обърках. След това полетяха питания, касаещи различни аспекти на финансовата и езиковата ми култура. Да си призная, не се справих добре. Все още не се бях размразила от студа, обърках се от бързото темпо на разпита и не успях да отговоря на въпроси, които знам. Опитах се да запазя самообладание, но накрая реагирах по начина, по който реагира изплашено животно в кризисна ситуация: започнах да нападам. Попитах ги защо ме подлагат на толкова агресивно интервю, какво всъщност искат от мен и защо не изчакват поне да осмисля какво ме питат. Отчасти получих отговор на моите въпроси – казаха, че искат да видят какви са знанията ми и как бих реагирала в напрегната ситуация. Тогава този отговор ме задоволи (да не споменавам колко разочарована бях от себе си).

Забравих да кажа, че кандидатствах за стажант-редактор.

Минаха няколко години от тази случка. Сега от позицията на човек, който е работил като стажант в медия, бил е журналист, редактор, че дори и ощастливяван с титлата на главен редактор, мога да кажа, че това интервю беше неадекватно. Аз също много обичам да задавам въпроси, от които могат да се видят конкретни знания на кандидата в дадена област. Никак обаче не харесвам разхвърляността. Беше ясно, че скорострелното задаване на питания от тема в тема има за цел да види какво и колко голямо е самообладанието ми. Така обаче наистина не можеше да се прецени колко знам. Видя се колко съм объркана.  Също така не смятам, че от интервюто можеше да се извлече начинът ми на поведение в реална работна среда. А това май беше една от целите. Досега не ми се е случвало да губя самообладание по време на работа, но съм изпадала в моменти, когато не знам какво да правя. В повечето случаи човек намира изход, защото знае, че всичко е истинско и няма друг начин освен да го направи. Не знам кое интервю, било то и социален експеримент, може да представи всички ситуации, с които се сблъскваме по време на работа.

Според мен всеки работодател се надява да намери най-симпатичния кандидат, с най-адекватния опит и по случайност – най-добре справилия се на тестовете за интелигентност (тук HR-ите трябва да кажат). За себе си все още не успявам да преценя какво искаше да покаже интервюто, през което минах. Или кого искаха да намерят. Ясно е, че на интервюиращите ме хора им трябваше някой толкова добър, колкото са самите те. Бяха избрали метод, чрез който да видят кой има и психиката, която според тях е подходяща. Надявам се да са намерили тези, които търсят. Мен обаче интервюто ме накара да се чувствам много глупава и неадекватна спрямо реалността на пазара на труда. Добре, че после ме взеха на друго място като стажант-редактор.

Запазвам си правото да кажа, че не съм специалист по човешки ресурси и че всичко гореописано може да е било напълно адекватен метод за изпитване на кандидата.

Текстът е публикуван в TrueStory.bg.